Петък 08.08.2014г.
Преди около две години случайно попаднах на подробна информация за това място и реших, че един ден ще отида там. От няколко месеца течеше организация с Елена. Знаехме, че и двете търсим едно и също – нещо истинско, автентично, с душа…в Родопите. Долно Луково…
От Стара Загора тръгваме общо четирима около 8ч30-9ч. Маршрутът за днес включва селата Долно Луково, Горно Луково, Мандрица, Одринци и Сив Кладенец. Всички тези села се намират в Източни Родопи на границата с Гърция.
След около три часа пътуване пристигаме в Долно Луково. Спираме колата пред кметството и по препоръки на местните хора, тръгваме директно към дома на кметицата, г-жа Христина Кюпекчиева. Тя има ключ за 200-та годишната църква и ще ни разкаже част от историята на селото. Намираме я с тютюна в ръце, седнала на земята в двора заедно с близки и съседи… Всички нижат тютюн. До Христина е и нейната 91-годишна майка, баба Ана, която ниже тютюна наравно с другите и ни обяснява как Господ и дава още и още годинки живот… Любезните ни домакини ни срязват домашна диня и ни черпят с кафе, а ние сядаме да нижем тютюн с тях. Следват сладка раздумка и интересни разкази за селото, поминъка на местните хора, живота в миналото и сега… Още щом споменаваме, че не знаем къде ще отседнем, проблемът е решен – ще спим у Дидо! Дидо е внукът на бившата учителка в селото г-жа Стефана Хонгова. Именно тя, през 2005г., с помощта на внучката си Деси, написва и издава книгата „Долно луково“.
Нанизваме тютюна и отиваме в църквата, където г-жа Кюпекчиева ни разказва как е била построена сградата и как са дошли иконите в нея.
Впечатлени и изненадани от някои факти, се отправяме пеша към съседното село Горно Луково, където по официални данни живее един единствен жител – Васко. Но в момента там ще намерим и друг човек – Шерифа. А между другото на излизане от Долно Луково попадаме на баба Виолета, която ни оставя голяма диня до вратата /да си я вземем навръщане/ и ни обещава да доим заедно кравата. След около 20-30 минути вървене с почивки за къпинобер, стигаме селцето и първото нещо, което виждаме до голямата срутена сграда, са овцете на Шерифа. Правим бърза обиколка и подвикваме по дворовете ту „Васкооо“, ту „Шерифеее“. Васко така и не го намерихме, но пък успяхме да нарушим следобедната дрямка на Шерифа… След дългия разговор на улицата за политиката, днешната младеж и държавата, тръгваме обратно към Долно Луково с идеята да се настаним удобно до реката /Бяла река/ и да хапнем. Така и се случва, но както винаги огромните родопски сърца и прочутото родопско гостоприемство ни променят изцяло плановете за остатъка от деня… При реката срещаме Наско, с който вече се бяхме запознали в дома на кметицата. Той ни предлага да ни заведе на разходка към село Меден бук, Меандрите на Бяла река и Сините камъни… Да! Веднага! Мандрица, Одринци и Сив Кладенец остават за утре! Вървим ту по реката, ту през нея… Водата е хладна и освежаваща, разкриват се уникални пейзажи, момчетата скачат от скалите в дълбоките вирове, всички са доволни! Отиваме и до Сините камъни, където камъните наистина са сини и гледката определено си струва!
Вечерта се връщаме в Долно Луково и отиваме при бабата и дядото на Наско /тъй като вече бяхме изпуснали доенето на кравата при баба Виолета/. Аз и Елена си доим млекце от най-кротката козичка и го опитваме още топло, топло…
Малко след това се отправяме към дома на баба Стефана и внука и Дидо… От надписите по дебелите, дървени греди разбираме, че къщата е построена в края на XVIII-ти век. Характерна за района – голяма, на два етажа, първият от които е бил обор, а вторият – място за отглеждане на буби, с две стаи, в които са живели всички членове на семейството. Днес ние ще спим на втория етаж в тези същите стаи! Ще опиша това място с една много любима моя дума, която говори толкова много – уют!
Бързо се освежаваме, хапваме и се отправяме към кръчмата на центъра, където ще видим вече добре познатите лица от изминалия ден… Там на бетонената маса са всички – горският, внучката на Шерифа, синът на кметицата Стефан, кръчмарят дядо Асен, Дидо и тн. Пийваме по една студена бира, а някои опитват и от домашната ракийка, която върви толкова добре с градинската салата… И се прибираме, защото героите са вече уморени.
В момента часът е 00ч40, а сладките приказки продължават…
Аз заспивам доволна и щастлива след този незабравим и различен ден, изпълнен с толкова емоции, срещи, снимки и пейзажи!
Събота 09.08.2014
Денят е вече факт и ни чакат нови приключения! На двора се чуват гласове и бързам да стана от леглото. Лелята на нашия домакин Дидо, Дарина Байчева /учителка по математика и информатика в Стара Загора/, ни предлага да ни свари кускус за закуска. Докато приготвя кускуса разговаряме за био земеделие и био храна, мястото на химията в днешния свят и още много теми. Кускусът е вече готов, а някои още спят… По едно време от къщата излиза баба Стефана /майката на г-жа Байчева и баба на Дидо/, за която до този момент само бяхме слушали… Преди именно тя е държала ключа за старата 200-та годишна църква. Всички сме вече на масата в градината, Дидо се връща от лов, идва и нашият „екскурзовод“ Наско, по-късно се присъединяват Деси и нейната дъщеричка Христина, а ние четиримата се чувстваме като у дома си сред тези хора, в тази къща… Трябва да тръгваме, но ни е някак си трудно. Както се бяхме уговорили с Наско, отиваме заедно при манастира Свети Георги, който се намира между Долно Луково и Меден Бук.
След това се отправяме към единственото албанско село в България – Мандрица. Още с влизането в селото ни става ясно, че едно време на това място е кипял живот. Къде другаде, ако не в хоремага, да попитаме към кого да се обърнем да ни разкаже историята и легендата за двамата братя албанци… Бързо намираме кметския наместник г-н Христо Пеев, който с радост започва да ни разказва всичко с подробности. Въпросните двама братя албанци са дошли от района на Корча в днешна Албания заедно със стадата си овце и са снабдявали турската войска с провизии като мляко, сирене, агнешко месо… Избрали са именно това място, защото Мандрица е било единственото село, освободено от всякакъв вид данъци. На въпроса дали говори албански, Христо ни отговаря, че е един от последните, който го знае и ни изпраща в дома на баба Султана, която държи ключа от новата църква на селото…
Баба Султана ни посреща с широко отворени врати и една от най-искрените усмивки, която съм виждала някога. Кани ни да влезем и това е началото на едно много силно и истинско преживяване! На терасата върху новата печка на дърва /момчетата помогнаха на баба Султана и изнесоха старата/ къкри лятната манджа със зеленчуци от градината и няма да описвам аромата, който се носи във въздуха… Потекоха ми лигите! Докато си разбърква манджата и пече пиперчето, баба Султана ни разказва за селото, мъжа си и внуците, черпи ни с домашен бoстан и кафенце. А ето, че и манджичката е вече готова и баба Султана ни слага да я опитаме с подканване от сорта „хапни си, бабо, да ми кажеш липсва ли и нещо на моята манджа“. След като ни показа цялата къща /отново типична бубарска такава/, ни изпраща с песни на албански, а на сбогуване си правим снимка за спомен по женски – баба Султана, Елена и аз… Ще уточня, че тази жена е на 83 години, не пие никакви лекарства и възрастта определено не и личи.
До църквата така и не стигнахме, защото бяхме напреднали с времето, а ни чакаха Одринци и Сив Кладенец. Тези две села ни се сториха най-пусти и западнали, въпреки че в Одринци например, има огромен нов, но все още недействащ хотел, с характерната за манастир архитектура. За съжаление нито в Одринци, нито в Сив Кладенец успяхме да намерим някого, който да ни разкаже кое, как и защо.
Вече сме леко уморени и решаваме да тръгнем към следващата точка от маршрута – село Бориславци край Маджарово. Случайно бях намерила интернет страницата на Христо Чолаков, неговите исторически музей и къща за гости…
Пристигаме и за пореден път се оказваме в Рая! Отново се оставяме в гостоприемните ръце на домакините и се потапяме в техните разкази… Не можем да пропуснем Сусамената таханджийница!!! Там намираме дядо Христо и баба Руска, които ни посрещат с тахан, мед и прясна вода и ни обясняват как се отглежда и преработва сусама, по кои пазари ходят да си продават бурканите с „богатство“ и колко е лековит таханът. През това време ние си похапваме и помляскваме доволни от живота. Купуваме три буркана с тахан и оставяме дядо Христо и баба Руска със следващите им гости…
След кратка почивка хапваме в двора на Чолакови, където Ади приготвя трапезата! Беше ни просто ВКУСНО! След вечеря отидохме да разгледаме уникалния по рода си музей на Христо Чолаков. Той се състои от няколко части /история и археология, етнография, нумизматика и минералогия, сувенири и малък параклис/ и си струва всяка секунда, прекарана в него, особено в компанията на самия домакин. Попивам всяка дума, вглеждам се във всеки един предмет, мисля и анализирам наум… Впечатлена съм! Денят завършва с разказите на Христо за миньорите, селото, Шерифа от Горно Луково /оказа се, че се познават/ и още нещо…
Неделя 10.08.2014
Както и се очакваше, снощните уговорки за ранно събуждане, отиват на вятъра и едва към 10ч30 успяваме да тръгнем от Бориславци към музея на лешоядите край Маджарово. Там попадаме на доброволката от София – Силвия, която ни разказва всички подробности за живота на различните видове лешояди. Никога не съм предполагала, че с такъв интерес бих слушала цялата тази информация… Разбираме, че египетският лешояд /най-симпатичният според мен/ е застрашен от изчезване поради много причини, но основната е неговата миграция. Днес в България се осъществява изкуствено подхранване на лешоядите на определени за това площадки. Еколозите носят на птиците трупове на умрели, домашни животни през около три дни. В Източни Родопи има предимно гологлави лешояди, именно тях успяваме да видим с бинокъл от моста на река Арда.
Тъй като отдавна имам желание да снимам диви животни в естествената им среда, се надявам догодина да успея да си организирам снимане на лешояди от укритие…
След като се разделяме със Силвия тръгваме към село Горно поле и комплекс Дивата ферма, за който научих преди две-три години. Пристигаме и гости на комплекса ни обясняват, че в момента собствениците Ники и Бети отсъстват и ни съветват да се обърнем към Калинка /майката на Бети/. Жената излиза с усмивка на лице и с внуците на ръце и започва нашият вълнуващ разговор за животновъдството, лешоядите, европейските проекти, църквата и още много обширни теми.
В Дивата ферма отглеждат около 700 крави от породата късорого родопско говедо, овце, коне и магарета. Всички членове на тяхното животинско стопанство пасат свободно по баирите и полетата около фермата. Кравите отглеждат за производство на телешко, което заминава предимно за Италия и Албания… Да не забравяме и зеленчуците! Имат и био зеленчукова градина, за да приготвят екологично чиста храна на своите гости. В двора е като в приказка – рай от цветя и зеленина! Обещах си, че съвсем скоро ще посетя Дивата ферма като истински гост /не просто турист както казва майката на Бети/.
След като научихме интересни факти за създаването на фермата, нейното развитие и бъдещите идеи, „щраквам“ малките Митко и Гери и се отправяме към колата. Следващата и последна точка от маршрута ни са Глухите камъни край село Малко градище… Честно казано всички оставаме крайно разочаровани от това място, особено след дългия черен път, който трябваше да изминем, така че няма да изпадам в подробности…
И така… Смея да твърдя, че през изминалите три дни аз забогатях много! Не материално, а духовно-емоционално, тоест забогатях истински! Бях на места, които тепърва ще опознавам още повече, срещнах интересни и достойни хора, говорих, слушах, запомнях и запечатвах всичко това в незабравими фотографии! Вече съм вкъщи, но се чувствам някак си различна, нова, заредена!
Искам да изкажа специални благодарности на всеки един „участник“ в това мое приключение! Огромно благодаря на всички наши домакини, разказвачи, или просто хора, които срещнахме по пътищата… Благодаря ви, че нямах желание да си тръгна от вашия край! Както обещах, ще се погрижа да получите снимките си! Специално благодаря на хората, които се погрижиха и аз да присъствам на няколко снимчици… И не на последно място, моля ако откриете неточности в текста /грешки в имената, дати, факти/ – свържете се с мен. Държа да уточня, че разказът ми е писан по време на самото пътуване и базиран на информацията, която съм получила от хората, с които имах удоволствието да разговарям.
