Проект: Село Пирин


Целта на повечето посетители на Пирин планина се крие в думата ски, моята беше село Пирин. Да ви кажа съвсем случайно, ден преди пътуването, попаднах на някой друг ред писания за село Пирин, но това си ми беше достатъчно.

И така, след час и половина преминал в криволичещ път и красиви, или както аз обичам да казвам, фотогенични гледки, пристигаме в село Пирин.

Първоначално мисля за война… Не! По-скоро резултат от война! Виждам резултатът навсякъде, той е там в обезлюдените и срутени къщи, в хаоса от всевъзможни предмети и вещи, разпръснати по улиците, в тишината… Зарязваме колата на площада до една Жигула, чиито гуми със сигурност много отдавна са неподвижни.

Я, тишината не била толкова тиха! В кръчмето е пълно с хора, при това млади едни такива, противно на очакванията ми. Поздравяваме ги и се „гмуркаме“ в Пирин. Жигулите не свършват! Появяват се и Лади! Навяват ми спомени от детството, когато мама ме пращаше за хляб – пред блока бяха наредени само такива коли, все един и същи ми се струваха, добре че поне различни цветове имаше. Спомням си, че най-много имаше от белите и червените!

Вървим си ние покрай реката, вървим си, гледам, снимам, мисля, размишлявам и тук там по едно „добър ден“ казваме. Стигаме до къщата със сините врати и прозорци, ще я познаете – тя е пример за най-живия цвят в село Пирин, като изключим разноцветните дрехи по импровизираните простори разбира се. Там от прозорчето със сменена дограма ни помаха някой… Любопитството на мига ни отведе на прага на баба Иванка. Тъкмо да почукам на вратата и тя взе, че я отвори. „Йелате тука да ви видя, бре, люде!“ И се започна! Първо поседнахме отвън, после и вътре в нейната стаичка, и снимки гледахме, после се и снимахме, и на горния етаж се качихме – да видим всички стаи на къщата, която баба Иванка попадията и мъжа и дядо поп построили сам самички. Много неща ни разказа баба Иванка, за Змейовата легенда на селото, за пътуването в Съюза, награда от държавата била екскурзията, защото я избрали за Първенец на тютюна. И всички манастири обиколила с дядо поп докато бил жив, за нищо не съжалявала. „Добър ми беше животът, мила, много хубав!“ За 80 години едно разбрала – най-важното е да се уважават хората, да не се делят! И деца, и внуци, и правнуци има баба Иванка, и е щастлива! „Ейй, как се радвам, че има с кой малко моабет са си напрая“! И как да си тръгнем при тези думи?! Не, ще поостанем още малко! Рода и е авторът на книгата “Стръмни склонове“, която разказва за село Пирин, народните певици сестри Бисерови и те!

Около два часа по-късно се шмугваме в малките улички, между изпопадалите къщи, за да направя още няколко снимки. Продължаваме надолу покрай река Бистрица и сядаме пак на „моабет“ с баба Калина, която е на цели 93 години и е по-пъргава от нас. Бързо се разбрахме, че и двете на Цветница имаме имен ден. Слушаме още една версия на Змейовата легенда и се започват едни от най-сладките приказки… През 1944г. в селото живеели близо 1600 души, а сега – едва 150. Съвпадение или не, но баба Калина също говори с много любов за изминалите години от живота си. „Държавата ми дава стотина лева, богата съм, стигат ми за всичко, храна си имам, ракийка си имам, жива и здрава съм“!

Обикновено по време на такива срещи, между снимките, малко или много си водя записки, за да не забравя нещо важно, но подобни думи не се забравят, те си остават дълбоко в съзнанието ми, в душата ми. И филм с баба Калина има, името му е „Писмо до Америка“. Можете да видите участието на баба Калина от 52:30, ето и връзка към целия филм: https://www.youtube.com/watch?v=CYaOrzxemo4

„Айде да ви водя на магазина, да ви почерпя по една лимонада“ и ме хвана за ръката баба Калина… „Абе как ще ни черпиш, няма да ни черпиш“ казах аз, а баба Калина ме стисна още по-здраво за ръката. По пътя ми каза още нещо, което няма да забравя „ Знаеш ли, че има много лоши хора“, „Защо, бабо Калино“ попитах аз, а тя ми отговори „Защото ми казват, че съм на 93 години вече, а не съм умирала“. Странно чувство на студ изпълни тялото ми и не знаех какво да кажа.




Защо сме толкова лоши?

В магазина се почувствах като вкъщи – печицата гори, един дядо пийва ракийка, баба Калина ни черпи по една лимонада, вади кесийката от пазвата, за да плати и ни се скара за опита да си платим сами.

Обещавам да изпратя снимки по пощата и тръгваме…вече с носталгия по изминалите часове! Да, за мен това е богатството на пътуването! Отиваш някъде, срещаш някого, преживявате заедно, помниш думите му, не искаш да си тръгнеш…